Три критики на демокрацията (Част I)

Наскоро, възмутен от въвеждането на задължително машинно гласуване, взех решението, поне в близкото бъдеще, да се самоизключа от избирателния процес.

Може би за някои от вас това звучи глупаво. Познавам хора, които биха стигнали до там да ме нарекат безразсъден и „бягащ от отговорност“ - човек, неготов да преглътне собствените си убеждения и странични морални принципи в името на „демократичните ценности“. И макар, че не подкрепям този аргумент, донякъде го разбирам. Словосъчетанието „демократични ценности“ със сигурност е устойчиво, и не трябва човек да е много наблюдателен, за да го разпознае като мантрата на леви и десни, сини и червени (и зелени), либерали и консерватори в последните няколко години.

Разбира се, както всяка мантра, мантрата на демократичните ценности е лишена от смисъл. По правилно е да се каже, че е лишена от конкретен смисъл, превръщайки се в удобен празен съд, готов да бъде напълнен с каквото текущия оратор си избере. Задайте на когото искате въпроса

Е, кои са тея демократични ценности, които не трябва да престъпваме?

и ще получите или завоалиран псевдо-отговор, или кратка тирада на тема свобода, равенство, братство и като цяло всички хубави неща, които човек може да си представи. Очевидно е, че това не е полезно.

След известно количество разсъждения, достигнах до извода, че различните мнения за това какво всъщност е демокрацията и какви са и принципите имат една единствена точка на сечение. Моята демократична дефиниция на демокрация се задава от простота еквивалентност:

Демокрация = Гласуване

И преди да съм получил гневни мейли[^2] обвиняващи ме в опростяване на нещата до ниво на абсурд, нека се аргументирам.

1. Единствената разлика между демократична система на управление и не-демократична система на управление е актът на гласуване.

2. Обратно, мисля, че всички биха се съгласили, че в момента в който гласуването бъде забранено, независимо от всички други принципи заложени в конституцията на дадена държава (равенство, толерантност, право на щастие...), то дадена система спира да бъде демократична.

3. Следователно, демокрация не е магическа дума, а е политическата идеология, залагаща на актът на гласуване като основен метод за построявне на управленческа система.

   Почти съм убеден, че малко хора биха спороли с последните три точки, особено ако се ограничим до сферата на практическите приложения. Аз бих продължил аргумента си с още една точка, а именно

4. Допълнително, от точка три следва, че „демократични принципи“ трябва да бъде тълкувано, като „принципи на гласуването“, тоест, че валидността на конкретната имплементация на демокрация се определя от качеството[^3] на избирателния процес.

След тези първоначални разсъждения, вече можем да започнем да разплитаме мантрата, която чуваме по новините - да осъзнаем, че по „свещенната крава“ на демокрацията все пак кацат мухи и че макар божествено, благоуханието и не винаги е приятно за сетивата. В идните редове, аз ще изложа моите три критики към демократичния процес - резултат на малко четене, малко повече размишляване и твърдата вяра, че не е достатъчно да викаш „Харе Кришна“ за да живееш добър живот.

1. Митът за рационалния гласоподавател

В българският език е популярна поговорката - „две глави мислят по-добре от една“. В някакъв смисъл, това е една от основните идеи на демокрацията - груповото знание е съществено и то в много случаи е повече (или поне, по-стойностно) от сумата на индивидуални знания. Нека разкажем една класическата история, илюстрираща факта, че „масите“, т.е „сбирщините“ могат да генерират правилни отговори на трудни въпрос.

Историята идва от живота на Франсис Галтон, полимат от викторианската ера. През 1906-та година, той посещава пазар за добътък, където определен касапин провежда състезание между селяните за това, кой може да познае теглото на даден вол. Въпреки че от 800 участници нито един не успява да определи теглото на животното, Галтон забелязва, че ако осредни предположенията на участниците ще получи отговор изключително близък (разлика от по-малко от процент) до реалната стойност.

Това изглежда като магия, но може да бъде сравнително лесно обяснено, особено ако човек е свикнал да работи със статистически похвати.

Ако приемем, че хората, които не знаят реалното тегло просто налучкват, и че имаме достатъчен брой хора, то по закона на големите числа, ще получим разпределение близко до Гаусовото разпределение.

Тоест, стига да има известен брой хора, които си имат идея, това, че останалите налучкват не е проблем. Тези налучквания са просто статистически шум, който не играе съществена рола при агрегацията, „магически“ съкращавайки се.

На първо четене, това е много силен плюс в полза на демокрацията - изглежда, че дори образованите и рационално-мислещите да са малцинство, техния глас би доминирал над невежите. И може би това наистина е така, но излагайки аргумента, ние напълно имплицитно правим едно съществено предположение:

Когато гласоподавателя е невеж, той налучква.

Това обаче, както показва Браян Каплин в книгата си , не е така. Хората, оказва се, не гласуват рационално, нито налучкват. Каплин въвежда идеята за рационалната ирационалост - тенденцията на хората да рационализират поведения и избори, които затвърждават собствените им предубеждения, особено когато това не им коства нищо.

Нека дадем няколко примера: един расист би наел квалифициран цветнокож, защото този кадър би му направил пари - би било глупаво да не го наеме. Но същия този расист би гласувал за бял човек и би подкрепил нео-фашистка партия в тайно гласуване. Шофьорите и превозвачите няма да гласуват за някой, който иска да въведе по-бързо автономен транспорт - дори и да са съгласни, че най-вероятно в бъдеще това ще помогне на икономиката и на тях самите. Всеки предпочита сигурно настояще пред потенциално бъдеще. Кой учител би се съгласил да му намалят заплата, за да бъдат изградени нови болници, дори и да знае, че за текущия момент това е по-наложително от неговата работа? Пенсионерите могат да са съгласни, че е нужна съдебна реформа или тежки инфраструктурни реформи, но често ще гласуват за партията обещаваща по-високи пенсии.

Когато става дума за политика и гласуване, хората като цяло не взимат рационални решения, нито гласуват на случаен принцип. Почти винаги решенията им са подбудени от първични и систематични пристрастия.

И тъй като съм изключително бавен в писането, ще оставя тази първа част на статията до тук. Надявам се, че съвсем скоро ще довърша започнато с точка две и три на критиката на демократичния процес.

~Иво

[^2]: Малко си повярвах, че някой чете тея блог постове, но все пак, ако някой желае да ми пише, може да го направи на ivo@theorycorner.com
[^3]: Тук може да интерпретираме „качество“ по много начини. Ще дискутираме това по-надолу в текста.